Майка

 Миналата година моето синче навърши две години. Цифрата 2 в майчиния календар е символ на промяната , символ на раздялата . За повечето жени започва един много страшен период - да се разкъсваш между родителството , задълженията на работното място и въртенето на дома. Детето и съпругът трябва да са изпрани и нахранени , домът да блести от чистота , а работата в службата - добре свършена . Звучи сложно но постижимо , до първият такъв ден .
 Ставане рано сутрин , правя кафе и започва събуждането . Малкото човече става с усмивка , защото не знае какво го очаква . Бива облечено , изтупано , нагласено в колата . Потегляме към града .Ура ! Там живеят бабите и леля , и приятелите от детските площадки . Колата спира на непознато място , но няма нищо тревожно , нали мама и тати са тук .
 Изправяме се пред една врата , отваряме я и тръгваме по дългия коридор . Той винаги е огласен от детски плач . Защо ли плачат децата ?
 Срещу нас бърза една леличка , много усмихната и започва да приказва с малкото човече . Щяла да му покаже едни играчки , да го заведе да си играе с другите деца . Само да обуем пантофките и ... И тук идва страшното - малкото човече най-накрая разбра , че трябва да пусне топлата майчина ръка и да остане само с непознатите лели в тази огромна сграда . Чува се писък . Едри сълзи се стичат по румените детски бузки . Мъничкото сърчице се разкъсва на хиляди парченца . А майчиното - то отдавна се е отдало на омразата , обвинява се за всичко , плаче с черните сълзи на родителската обич .
 Вратата се затваря , а сълзите бликат непрестанно и от двете и страни . Малкото човече е безсилно , а майчината ръка трябва да бъде обуздана . Инстинктът и да защитава рожбата си трябва да бъде притъпен в името на една заплата .
 Отивам на работа , а очите ми червени от плач . Сърцето ми препуска бясно и се дави в собствените си чувства . Мозъкът ми е блокирал точно там , пред онази врата , зад която плаче детенцето ми . И кройките , и сантиметрите , и грамовете пух някак си сами се смятат . Минутите се бавят , часовете нямат край ! А са само девет . Колко дълго може да продължават девет часа ? Прекалено , щом започват със плач . Има и усмивка , и топла прегръдка накрая . Те са мехлем след дългия бич , на който сама се подлагам . Това е за моето АЗ . А другото ми АЗ , което остава само в детската ясла никога няма да го разбера , защото то е прекалено малко за да опише трепетите на своето сърце .
 Дните се търкалят . Броя ги от заплата до заплата . А с парите купувам доста ненужни неща , за да замлъкне гузната ми съвест . Детето ми ще гушка Дибу вместо мама , ще пее с лелите , ще си играе с децата ... А мама ще облича света ! И така всяка седмица , от понеделник до петък , а в събота ще е при баба . Мама пак я няма , защото и в събота хората се обличат с дрехи . Неделите се разпределят до секунда между котлона , пералнята и ютията .
 И в понеделник аз отново съм застанала пред черния екран и смествам точките по Х , а телефона звъни . Разтревожената леличка от яслата обяснява , че Дани повръща и има температура . И пак се започва галопа . Триста метра ме делят от болното ми момченце , а аз съм длъжна да рапортувам на няколко човека до къде са стигнали сантиметрите , грамовете пух и начертаните картони .
 Облекчение . Точно това се вижда в болните детски очички , когато мама пристигне запъхтяна пред тежката бяла врата . Вече има кой да те прегърне , има в чии ръце да отпуснеш изтощеното си тяло и да заплачеш безпомощно .
 Следва дългото чакане пред лекарския кабинет , купуването на лекарствата и прибирането вкъщи . А аз се треса от нерви , за пореден път . Как да набера номера на шефката и да и кажа - взех си болнични , с ангина е , няма кой да го гледа . Малко по-късно се започват дълги разговори , изпълнени със сантиметри , грамове , номера и ... регулите за Славка и серията за Гишин .
 Така до безкрай . Въртя се , въртя се , свят ми се вие вече . Изненадите не спират . Последиците от честите хреми са на лице - отит . Последва влизане в болница - абокати , самолети и бензини ... И страх , много страх . Майките се страхуват от всичко - от обожданията на детските пръстчета , от лекарствата , от реакцията на шефа , от диагнозата на лекарите . А трябва да изглеждат горди и непоклатими , уверени в решенията си и с блага усмивка да крият сълзите си .
 Избор - това е думата , която ме съпътства постоянно . Избирах и продължавам да избирам . Винаги е трудно . Кое е по-ценно ? Хлябът или здравето , моето име или името на детето ми , да бъда майка или да бъда дъщеря ? И още много , много въпроси .
 Трябваше да намеря в себе си сила , да се изправя пред мъж два пъти по-голям от мен самата за да защитя сина си . Извоювах си месец , в който да се погрижа за моето малко изстрадало човече . Играхме заедно , тичахме заедно , бяхме щастливи . Днес е последният ден от този "извоюван" месец , а малкото ми детенце има нужда от още време . Хремата пак пребори крехкото му телце , а аз търся изход ? Този път къде е ?