Когато бях малка ( толкова малка , че дори и спомените ми са в черно-бяла гама ), баба ми разказваше за лазарките . Те били красиви млади девойки , червосани и белосани , окичени с най-красивите пролетни цветя . Ходили от къща в къща и пеели за здраве , а стопаните ги дарявали с яйца . Толкова красиви изглеждат тези лазарки в ума ми . И ще си останат същите поне до догодина , защото никога не съм ги виждала . Днес пропуснаха дома ми - селската къщурка в края на калния двор . А баба я няма точно от осем години . Съдба !
Има моменти , които се запечатват в съзнанието ти завинаги . Пред моите очи стоят един календар и няколко ненаправени палачинки . Точно там за последен път говорих с моята баба. Беше петък . Тя притваряше очи пред големите цифри , защото бяха твърде малки за да се промъкнат през замреженият и поглед и ме питаше: " Тази неделя ли е Връбница или другата ?". И аз започнах поредната лекция : " Тази неделя е нищо , другата е Връбница . Съботата преди Връбница е Лазар , а по-следващата неделя - Великден !". Продължавайки да се взира в календара ( в нищото ) , промърмори тихичко " Ех баба , ако виждах щях да направя тиганички , да си хапнем ... Твоите стават по вкусни , моите са много клъсти . И курабии правех по Великден ..." Не я изслушах , а набързо започнах втората лекция :" Аз сега постя , за Великден ще направя и палачинки , и курабийки , но не знам рецептата . " . Баба обеща да помага ... но не го направи . Тръгна си без да дочака моминските песни за Лазар , без да си вземе върбичка , без да ми разкаже още веднъж за чудните празници от нейното детство . Стотината червени яйца в зимника на Баба Попадия ще си останат здрави , а тиганичките - неплатеният дълг.
Колко са осем години ? Достатъчно , за да изтрият предходните осемдесет и четири . И не съвсем , защото и днес има кой да направи тиганички !
Няма коментари:
Публикуване на коментар